Разговори с Екатерина Василиева

Н. Ц.Моят последен спомен с баща ти беше във вашия дом на ул. „Княз БорисI“ 12. Тогава видях бай Асен, както го наричаха с уважение всички хора около него – от министъра до роднините му –седнал на един стол, приведен над кошчето за хартия, дълбоко замислен, търпеливо да подостря един молив. Попитах го: „ Как сте? “, а той с някаква тъга в очите ми отговори: „Много работа ще остане недовършена!“. После се усмихна с онази невинна усмивка, идваща отвътре, от сърцето му, която ми казваше „още знам и чувствам, че мога да правя добро“. Няколко месеца по-късно през същата тази 1981 г. ( 21 юни), той ни напусна завинаги.

Какъв е образът, който ти си запазила? 

Е.В. От детството си съм слушала как баща ми сам, с раницата на гърба, скицник и фотоапарат е обикалял пеш селата и малките градчета, понякога качен на някой конски самар е изкачвал планинските пътеки, за да стигне до манастирите, църквите или до някой забравен параклис, за да докосне избледнялата от времето фреска, да избърше прахта от изящната дърворезба или икона. Помня, че той винаги разчиташе само на себе си – носеше винаги свещ в джоба си, та като влезе в църквата и трябва да огледа стенописите, да има с какво да си светне. Остана в мен непокътнат образът му на човек строг, далече от суетата, обвързан единствено с дълга си към паметника, който е открил, воден най-вече от чистия си поглед към художника и неговата творба. Често ми казваше: „Не си ли обичаш работата, ако не тупти сърцето ти по-силно, когато я замислиш и започнеш, резултатът, ако не печален, ще бъде незначителен“.

Н.Ц.Ровейки се с теб във всички документи и ръкописи, събирани през целия му живот, си представях как Асен Василиев като млад учител и художник с наивно любопитство и преди всичко с любов е изучавал страстно българското ваятелство. Разплитал е родословното дърво на Молерови от Банско, събирал е парче по парче историята на Тома Вишанов-Молера, вървял е по следите, оставени от Кольо Фичето, на майсторите Миленко и Алекси Рилец, градили Рилския манастир, регистрирал е за археологическата и изкуствоведска наука изображенията на Христо Димитров, Захари Зограф, Станислав Доспевски, Николай Павлович и на цялата плеяда известни и незнайни иконописци, резбари и строители. Едва ли има друг такъв познавач и историк на старото изкуство, който с такава интуиция и вяра в ценностите да е изучил и описал с изчерпателни детайли творчеството им през XVIIIиXIXвек в книгата си „Български възрожденски майстори“, издадена от „Наука и изкуство“ през 1965 г.

Е.В.Баща ми задълбочено разнищваше това, което се е съзидавало през онези далечни времена, когато изоставени само на себе си, сме търсели да открием духовното в църквите и манастирите. Само там българският художник е имал възможност да разгърне своето творчество. Той не е имал друго ателие освен църквата, не е имал и достъп до творбите на големите европейски художници. Но почти всички образописци са били изявени родолюбци и са намирали начини да внесат в стенописите си наред с религиозната тематика и патриотични сюжети. По стените на църквите се появяват образите на българските светци, нравствено-поучителни битови сцени, които бичували суеверията, магиите, користолюбието, алчността, високомерието , както на отделни лица, така и на цели съсловия. Спомням си, че през 1964 г., поради боледуването на баща ми, редакторът на спомената по-горе от теб книга идваше у дома да работят по текста на готовите коректури. Той често възкликваше: „Ама, другарю Василиев, откъде сте научили всичките тези работи!“ слисан и с едно уважение към баща ми.

Н.Ц.Какъвто и да е бил вятърът в платната му, баща ти е обиколил надлъж и нашир Македония, за да издири и там възрожденските майстори. Заедно с фотографа Никола Божинов, Асен Василиев е издал през 1942 г. малка книжка за резбования иконостас на църквата „Свети Спас“ в Скопие – едно уникално творение с изумителна техника и необятно въображение. Разказал е как щипяните и самоковците са издигали църквите си, как в тях някога блестели дванадесетте иконостасни икони на Станислав Доспевски. Там, в Щип, по негово време са били запазени няколко икони от 1810 г., създадени от дядо му Христо Димитров, основател на Самоковската художествена школа. Пак баща ти е оставил писмени сведения, че по-късно по тези земи е иконописвал и братът на Станислав Доспевски. От него научаваме и историята на прочутия резбарски род Филиповци, чието виртуозно длето е издълбало сложни и красиви резби в различни църкви и манастири в Македония, а след 1895 г. Филиповци се преместили да живеят във Варна и са продължили да работят в свободна България. Пръв Асен Василиев е открил и е скицирал на светлината на петромаксова лампа Казанлъшката гробница; стенописите на Ивановските скални църкви; резбите и иконите в Черепиш, Троян, Арбанаси. Поклонил се е заедно с Петър Динеков пред Света гора на Атон, там, където е бил три пъти и очи в очи е срещал средновековното богатство на Зографския манастир.

Е.В. Баща ми беше изключително интересна смес на художник и на учен. Срещата му със запасния полковник Дапко Уста Генчов, син на тревненски строител и резбар, била преломна за неговото бъдеще. Този родолюбец го е омагьосал с приказките си за българското ваятелство, за тайнствените плетеници на резбата, за отколешните иконописци. Тогава изведнъж баща ми осъзнал съществуването на двете академии – тази, която вече е завършил и другата, която за него е започвала с изучаването на духовността ни, запазена в традицията. В творческата стихия на зографи, учители, майстори той намира себе си, зарежда се с плам и енергия от художествения гений на българите. Кабинетът му винаги беше осеян с малки листчета, отваряше едни тефтерчета и в тях, ситно изписани, ги имаше всички тайни за стигналите до нас неща, от пътуванията му, от издирените родословия, от сътвореното и всякакви други факти. Баща ми беше необозрима енциклопедия, пребогата, основана на огромния събран от него материал и вековен опит, който с научните си трудове и архив, направи известно онова, което се е случило, за да не се чувстваме изгубени в миналото си.

Н.Ц.Казваш, че у него е имало сякаш двама души – художникът, който гради собствения си художествен свят в изобразителното изкуство и изкуствоведът, който изследва и огласява творби на толкова много живописци, резбари и строители, знайни и незнайни, от дълбините на времето. Като художник и той е гонел идеала, откривал своето поле за работа и е оставил богато лично творчество, емоционално преживяно и осмислено в оригинални портрети, пейзажи, композиции. Знае се, че е имал особено чувство към човешката фигура. Стремял се е да я изобразява такава, каквато е в действителност. Дори Майстора е бил изненадан, когато му е направил портрет с изражението на весел и доволен човек. Той се помни като творец с романтичен дух и с изтънчено чувство към светлината и нежния колоритсъс сътворените от него женски образи от 30 – 40 години на миналия век. В платната му се долавя чиста любов към природата, към живота, както го чувства. По свой път се е лутал в дебрите на старото и новото изкуство, за да открие онази красота, която му поднасят натурата, същността на характера, за да види света през своите духовни очи. В неговото творчество проличава една неимоверна работливост в търсене на формата, изчистване на образа, композицията, боите, все неща, които го отличават от един или друг художник и в които е можел свободно да изрази себе си. Под тънката броня на сърцето му са се блъсквали мечтателят и реалистът. Те го прекарват през изпитания и грехове, които той е бил длъжен да премине, за да намери място в българското изобразително изкуство и достойно да заслужи безсмъртието си. 

Е.В. Безкрайно буден, какъвто беше баща ми, е влязъл в кръга на кюстендилските художници, преминал е през много близки приятелства с Владимир Димитров-Майстора, Кирил Цонев, Борис Елисеев и други известни имена. Всеки един от това поколение е търсил идеи, опит в овладяването на формата, техниката, излагал е заедно с тях първите си работи. Те бързо се отърсват от чувството си за изостаналост от Европа, като изучават творенията на майсторите от Ренесанса, разменят кореспонденция помежду си за музеите в Париж, Рим, Мюнхен, Прага. Всяка своя крачка съизмерват с изминалия път от Джото до Сезан, като държат връзка с нашето изкуство от епохата дори преди Възраждането, за да потърсят своето място като българи в изкуството на света. Във времето между двете Световни войни художественият живот в София и страната се развива, като оставя зад себе си един нов дух за чувствителността на епохата, водена от обществения кипеж и личните им преживявания. За художниците в Кюстендил, родният му град, прочут с интелектуалната си среда, той е създал уникална по своя характер живописна творба „Обсъждане на картина“ (1952), в която са в спор от едната страна Крум Кюлявков, познат повече като литератор, който е за класиката и академизма в изобразителното изкуство, а от другата страна е Майстора, застъпващ по-нови и по-свободни принципи на сближаване с природата и със собственото светоусещане. За съжаление, баща ми не успя към тази емблематична картина да осъществи идеята си да напише нещо за „Кюстендилската школа“. Времето не му стигна, но остави паметна бележка: „Човек не си отива безвъзвратно, докато паметта за него е жива“.

Н.Ц.Миналото никога не е мъртво, ако има памет за него. Такава личност като Асен Василиев е оставила трайна следа в българската култура. Затова възкресихме неговата история в цялостно автобиографично издание от спомени, документи и съпреживени събития. Разказът му е фрагментарен, но с безброй подробности за оцелели или разрушени старини, за ликове, знаци, надписи и дати за възрожденските майстори, за важни паметници, изпълнен е с автентични свидетелства и преживелици на едно цяло поколение художници, творили през XXвек. От останала мисъл на Асен Василиев в бележките му, уловена от поета Борис Христов книгата получи своето заглавие „Живот от сенки и сияния“– един навременен и полезен книжен дар в обезпаметеното ни битие. Как иначе да бъдем сигурни, че миналото наистина е било, когато неговите следи се губят или унищожават умишлено или безхаберно. Миналото е мястото, откъдето идваме. Когато търсих в село Буково, близо до Гоце Делчев, църквата „Света Петка“ , строена през 1598 г, която беше заснета от Асен Василиев през 1977 г. за филма „Старобългарско и възрожденско изкуство по долините на Струма и Места“ (съхранен във фонда на БНТ), нито един от местните хора, живеещи в новите си спретнати къщи не знаеше нищо за нея. Средновековната църква беше потънала в забрава. В човешкия живот, за да разбереш смисъла на нещата трябва да имаш история и духовност. Иначе в света сме чужденци, говорещи език, който другите не разбират. В този миг си спомних думите на Асен Василиев:„Не ми погребвайте сърцето, нека остане на слънце, на светлина“, като обезсилен вопъл за онези ценности, които вече не могат да бъдат материализирани и след време изчезват мълчаливо, погълнати в бездните на паметта.

Текст: Нели Цонева, Снимки: Личен Архив

All Rights Reserved © 2019