“… В Братислава времето спира, за да ти стори път между високите офис сгради, издигнати със смислена дързост, край спокойните улични ъгли, където завива червеният трамвай, който пристига съвсем близо да градския мол „Central“..…”

Щом прекрачих прага на Михалската порта пред очите ми изскочи впечатляващ пейзаж от малки улички, скрити дворове, безброй кафенета и миришещи на старо дърво бирарии, наредени едно до друго магазинчета с антики, сувенири и изобилие от сладкарски вкусотии. Тази гледка ми приличаше на обрамчен със златото на есента средновековен гоблен, избродиран от нечии майсторски ръце, които бяха издигали кули, църкви, дворци и реликви. Бях попаднала в центъра на Стария град, където имаше всичко, което е създал човекът през отминалите епохи. Ето квадратния площад със Старото кметство, застинало в каменната си сграда, а зад стените ѝ – скрити истини за власт и сила. В близост е Архиепископският дворец „Примаси“, който още пази спомена как Наполеон през 1805 г. е прекроявал картата на Европа след победата си над Австро-Унгарската и Руска империя. 

Ярък слънчев лъч осветяваше във вътрешния двор кралските шахматни фигури. Сякаш ми напомняше, че играта продължава и в нея може да се включи всеки, който поиска надмощие над другия. Наоколо цареше тишина и спокойствие. Това старо място пораждаше усещания, загатваше вкусове, които му придаваха топлота и аромат – невинен, домашен, сладък, независимо от времето. Струваше ми се, че колкото повече го вдъхвах, толкова повече ме притегляше към себе си.

 В центъра на града виждах градежи, превърнали се в символи, които крепят и възвеличават изтеклото време. Сред тях, кацнала искрящо бяла, горе на хълма над река Дунав се издига Братиславската крепост. Благодарение на този истински страж през вековете, градът винаги е бил част от Европа, плащал е данък и на Унгария и на Австрия, бранел е както собствената си земя, така и границите на империите. Освен за гарнизон, това място е принадлежало на имперската аристокрация, навявайки и днес  смътен спомен за барокови градини, за етикет и официален протокол. 

Реставрирана и обновена, крепостта придаваше несравнима осанка и красота на този град. Притихналите в белота зали, облечените в червено парадни стълбища, стените със златна украса и огромни огледала бяха приютили малка част от имперското наследство от сребро и стъкло, археологическа експозиция, както и съвременни творчески изложби. Добре е да има такива стари места, изпълнени с тишина и покой, за да ни подсещат, че светът се движи и променя. Гледах от високото как по мостовете на Дунав и преплетените магистрали животът препуска с невероятна бързина, а хората се опитват да уловят за крайчеца своето всекидневие задъхани, сякаш водят битка.

Оживеният град не се чувстваше и около църквата „Свети Мартин“, която със силуета си приличаше на седефено разпятие, излъчващо бяла светлина. Пространството около нея беше тихо и в него не се долавяше и най-малкият звук от човешка глъч и улична шумотевица. Може би самото място предизвикваше покой и смирение, внушаваше великото тайнство, а отвътре църквата грееше с готическата си пищност и с онази красота на огромните витражи, замайваща въображението на посетителите. 

Не случайно в тази най-стара и изящна църква са коронясвали най-напред кралете на Унгарската, а после и на Австро-Унгарската империя. Тук вместо във Виена е била сложена короната и на най-популярната императрица Мария Терезия. Докато се опитвах да се насладя на атмосферата, която витаеше около мен, служителката учтиво и настоятелно изведе от сградата туристите, заради обедното богослужение. Да, по-късно надникнах в църквата „Троица“ по време на вечерната служба и чух такова прекрасно славянско песнопение, което идваше от дълбините на човешката душа, че наистина си заслужаваше посещението. 😊!

Дунав, този воден рай, събираше около себе си стария и новостроящия се град и ги превръщаше в единен, цялостен организъм. Може би спокойният, тих разлив на голямата река му придаваше различен вкус, различна гледка и дъх на нещо свежо, идващо от мокрия въздух. Пресичах широките булеварди, спокойните безмълвни улици и си мислех как естествено всяко пространство те грабва с някакъв самобитен изглед на сграда, училищен двор, камбанария или скулптура, с неочакваната приказна синя църква, с желязната ограда около малка градинка с няколко дървета и пейки, на които почти винаги има хора. От притихналата стара Опера трудно може да повярваш, че от площада пред нея са се чули гласовете, с които е започнала нежната революция през 1989 г. А движещите се в ярко червено трамваи, автобуси и тролейбуси сякаш преливаха от светлина и предизвикваха града на съревнование по красота. 

Братислава е най-малката европейска столица, а като самостоятелна държава Словакия е с най-кратката в историята си независимост. И все пак, дали заради Дунав, който е обединявал и съединявал земите на различните народи в Централна Европа, словаците са минавали през непрекъснато менящите се граници на империи и държави, но никога не са загубили своята национална идентичност и език. Почувствах запленяващата магия на тази страна, когато разгледах изложбата в Братиславската крепост на художника-модернист Martin Benka ( 1888 – 1974). Картините му, чиито цветове и сюжети разказват чудна приказка за земята и хората, са пропити с толкова голяма любов, като че ли са нарисувани с друг взор – душевен и чист, улавяш националния дух в един по-съвършен свят. 

Докато се изкачвах с наклонения асансьор нагоре до летящата чиния (НЛО), разположена високо над моста, свързващ двата бряга на Дунав, си мислех как едно съоръжение, построено за шпионско наблюдение отвъд желязната завеса чак до Виена, днес се е превърнало в едно от най-атрактивните места за посещения. Дори и хората, недоволствали срещу разрушаването на част от Стария град, сега си дават сметка колко необходима е била тази транспортна артерия за натовареното градско движение. Изглежда населението тук отдавна е проумяло, че за това, което не достига, трябва търпение, както и за всяко нещо, иначе в живота мечтата става излишна, а надеждата без следа. 

Качена най-отгоре на този извънземен космически кораб, върху леко люлеещата се платформа на 100 метра височина, изпитах едновременно и страх и наслада от красотата на града, който нощем е много различен. Отвсякъде е залят с разноцветни светлини, но аз не се чувствах особено добре. В тъмнината се усещах съвсем сама, обгърната от плашещата тишина, далеч от шума и човешкия глас. Бях изгубена в тъмното пространство. Птиците също не летят през нощта. През деня градът ти става близък даже с пешеходците, които минават край теб. Луксозният ресторант с космическата си студена светлина, младежкото присъствие и любезност, тихата странна музика въобще не ме заинтригуваха нито с по-добро или по-лошо, а като нещо друго 😊!

В Братислава времето спира, за да ти стори път между високите офис сгради, издигнати със смислена дързост, край спокойните улични ъгли, където завива червеният трамвай, който пристига съвсем близо да градския мол „Central“. Когато влязох в залата на „Парти в XXI век“ в мола, все едно пред мен се вдигна скриващото було на една стара словашка традиция. През XIX и XX век съществена част от красотата на националната носия, задължителен елемент в сватбената церемония е девойката да поставя на главата си „парта“– във вид на сребърна корона или венец от цветя. В продължение на няколко години артистичният дует – фотографът Любомир Сабо и художничката Сара И. Авни заедно с етнографката Катарина Чабрешкова са издирвали в селата от различните региони на Словакия тези булчински съкровища от сандъците на бабите. Заснели са с млади модели художествени фотографии, завършени с ръчно нарисувани орнаменти на лицето. После са били отпечатани върху платно като всяка картина, която представя 100-те различни „парти“ има сертификат за автентичност.

Photos: Party 21 Art

Замислих се как спомените от нещо старо, събирано капка по капка като скрито богатство, са вдъхновили тези млади словаци да създадат невероятни образи от националната традиция и което е по-съществено – да го предадат на съвременен език, въздействащ върху най-широка публика. Всяка картина разказва своята история: откъслеци от нишката на живота, пътищата на наследената „парта“, запомнени думи, песен и гласове, изживени чувства, а всичко това зарежда моделите с чудотворството на времето. Изложбата ме очарова не само с ярките си цветове, с красивите си момичета в чувствените им дрехи, но най-вече с излъчваната светлина и усещането за нещо приятно, сгряващо и топло. Една истинска духовна частица от националната памет, която споява словашката общност, независимо където и да се намират хората ѝ по света. „Парти в XXI век“ непрекъснато пътува из разни страни и столици – Ню Йорк, Вашингтон, Айова, Париж, Берлин, Китай, Прага и след година за щастие се очаква да пристигне и в София. 😊!

Есенният листопад се носеше по улиците на Братислава, по които вдъхновено крачех, вятърът нахлу в мен, реещ се над пространствата от тишина, за да остави в душата ми живи спомени, които винаги ще ме връщат към този топъл, светъл и съкровен за мен град 😊!

Текст: Нели Цонева, Снимки: Краси Генов

All Rights Reserved © 2019